Посветено е на Боби, който остана завинаги на 30
/едно от моите любими деца/
Краят на септември е.
По пътя стеле се мъгла.
Дъждът, тъй тъжно пее
по стъклата на нашата кола.
Пътуваме със сърца разбити.
Последно сбогом с теб да си дадем.
Пътумаве и в спомените скрити
търсим миг с тебе споделен.
Пътуваме, а болката изгаря…
Изгарят нашите сърца…
Притиснали са се душите наши.
Дъждът ръми и плаче,
плаче нашата душа.
Пристигаме и още не ни се вярва.
Краката тръгват по тесен калдъръм,
ала не им се ходи и не им се вярва,
че трябва пътят те да извървят.
И други хора тъжно крачат,
или стоят, мълчат, обгърнати в самота.
Притихнали в двора чакат…
А дъждът отново запръска от тъга.
Септември е и есента едва докосва
с цветни багри градинските цветя.
Дърветата шумят с листата.
Реката тъжно румули сега.
Пристъпваш бавно и поглеждаш,
ала до вратата капак стои…
И в миг тогава осъзнаваш,
че сърцето вечно ще скърби.
Някой вратата ти отваря…
Пристъпваш в статята
с поглед замъглен….
……….
Сърцето за пореден път се скъса
и завърта света около мен…
Кръвта в главата забушува…
Покачва пулсът и разкъса…
Разкъса всичко… вътре в мен…
………
Последно сбогом взимаме си ние…
С детето…С приятеля си пръв…
Животът безжалостно отнет е…
И осъзнаваш, че го виждаш
за последен път.
Небето плаче и сърцето плаче…
Всички наоколо скърбят…
И ето, че часът удари…
Поемаш по последният си път…
Болката изгаря ни отвътре…
Но, в сърцата ни оставаш ТИ!
От днес Звезда си на небето,
която вечер ярко ще блести.
С Луната из Галактики ще светиш…
Вселената ще обиколиш!
13.10.2021 г.