Помня как живеехме спокойно
по детски вгледали се пак
на ливадата до огъня изгарят
желанията на не един и друг.
Там мечтаехме загледани в звездите
опитващи от сладък грях.
Там устните ни сливащи се, ето,
отпиващи от сладък рай.
А после всеки пак поема
към своите стаи и легло,
но тръпне буден и загледан
в месечината и нейната любов.
На сутринта ще скрием
пак чувствените си слова.
Ще тръпнем в часовете жарки.
Ще чакаме да дойде вечерта.
Но, ето вече преоткрили
в полето пак ний огън ще кладем,
а от гората вятърът ще иде
страстите ни да разпали
в нощната тъма.
И всеки ще очаква своя рицар
след поредната падаща звезда,
макар след време да остане
в животът му една искра…
Искрата се превърна във въздишка.
Въздишката пък в спомен мил.
Който няма да забравим,
защото част от животът ни е бил.
И ето вече след години
пак сещам се за него Аз.
Къде е таз иска в очите?
Къде е този скъп пейзаж?
Те там са…И очакват други…
Може би – нашите деца…
Искри в очите си ще крият
и ще тръпнат под влюбена луна.